AlpspiX – атракция за авантюристи

Необичайната конструкция, за която ще ви разкажа днес, се появява през 2010 г. над Адската долина в Баварските Алпи. Две кръстосани платформи, виснали буквално над бездната – така изглежда предизвикващата изключително остри спорове наблюдателна площадка AlpspiX. От платформата, монтирана на височина 2628 м на връх Алпшпиц, се разкрива поразителна и спираща дъха в буквалния смисъл на думата картина. Ако се случи и времето да е безоблачно, от мястото съвсем спокойно може да се види най-високият връх в Германия – Цугшпиц. Съоръжението, както стана дума вече, представлява два пресечени моста, всеки от които е дълъг 24 метра и широк – 3. Единият се “врязва” нъвътре в пропастта 13 метра, а другият – 11. За да стане факт тази наблюдателна площадка, са били необходими 60 тона стоманени конструкции и десетки хеликоптери, които да ги доставят на тази невероятна за градеж височина. Под краката на поелите риска да се поразходят над бездната има единствено решетка, а под нея – хиляди метри празнота. И никакви други препятствия, което е направено, за даде възможност и на хора в инвалидни колички, и на семейства с малки деца да идват тук и да се насладят на красивия планински пейзаж. А рискът със сигурност си струва. Вълшебна гледка се разкрива от наблюдателницата, мястото позволява да се съзерцават Алпите не само през лятото, но и когато са покрити със сняг. До момента на изграждането на съоръжението привилегията да се насладят на тази прелестна гледка са имали единствено алпинистите. Може би и затова днес те са едни от най-яростните му противници. Те смятат, че така организирано, изживяването наподобява храните фаст фууд – хората поглъщат красотата на природата, без да са я почувствали, без да са положили усилия за това. Не се нрави платформата и на множеството организации за опазване на Алпите - заради масовия наплив на туристи и заради безспорния факт, че висящите стоманени мостове не се вписват особено в красивия алпийски пейзаж. Със сигурност и в двете твърдения имат известни основания. Те обаче някак олекват пред безспорния факт, че придобивката е единствената възможност за хиляди простосмъртни туристи да се полюбуват на вълшебната панорама. И няма нищо лошо в това да получат малко красота, пък макар и даром - за алпинистите пак остават достатъчно само техни си върхове.

Последният бастион

В средата на живописното езеро Петен Ица се намира остров, на който е разположен неголям съвременен гватемалски град с цветното име Флорес, станал популярен благодарение на съществувалата някога тук цивилизация на маите.
Именно тук се е намирал последният град на тези древни жители – Таясал, както са го кръстили испанците, а самите му някогашни обитатели му казвали Та Ица – в превод “място на народа Ица” – или Но Петен – “островът град”.
Тук, изоставяйки Юкатан, през 13 век дошъл този гениален народ и построили на отлично място, от гледна точка на възможност за защита, своята нова столица. И действително, благодарение на стратегически избраната позиция, те дълго време успявали да удържат града от набезите на испанските конквистадори. Но през 1672 година непристъпният бастион паднал.

„Просветените” и “хуманни” европейци постъпили с последната отломка на най-величествената култура, съществувала някога, варварски. Повече от 20 белоснежни храма на местните били разрушени до основи, древните идоли – разбити, а свещените книги с йероглифни текстове и пъстри илюстрации, съхранили безценни вековни знания, били изгорени.
Материалите, от които били построени съоръженията на древното селище, испанците използвали за изграждането на католически храм и здания за новия полис, основан от тях на мястото на разрушената столица.
Издигнат направо върху руините на Таясал, днес Флорес на практика е непреодолимо препятствие за археологическите разкопки, тъй като стародавните артефакти се оказват точно под домовете и улиците.
Така че, ако искаме да се докоснем отблизо до достиженията на маите, трябва да се гмурнем в джунглата – там, надеждно скрити сред непроходимия гъсталак, гордо се възвисяват дворците, храмовете и пирамидите на Тикал – друго тяхно селище, съществувало тук до 10 век.
Иначе съвременният град ви предлага да се порадвате на колоритните му сгради, на зоопарка, да се насладите на великолепна разходка с лодка по езерото и да посетите намиращата се наблизо карстова пещера Актун Кан, където майските жреци провеждали своите ритуали.

Страната на Гърмящия дракон

Преди много векове будистки монаси стигат до величествените Хималаи в търсене на чистота и просветление. Високо в планините те построили дзонги – огромни манастири крепости, покрай които постепенно започнали да се организират селища и градове. Днес в планинското кралство Бутан съществуват над 200 действащи манастира – и в тези духовни и икономически центрове са съсредоточени главните материални и културни ценности на страната. Те са и притегателният център за хиляди туристи от цял свят, които искат да се докоснат до мъдростта и хармонията и ако успеят, да отнесат малко със себе си. В столицата на Бутан – Тхимпху – е разположен един от най-големите храмове Ташичо Дзонг, или Крепост на благословената религия – кралска резиденция, построена преди повече от 350 години. Днес в нея са настанени правителствени учреждения и министерства. Друго знаково място е манастирът Пунакха Дзонг, той е бивша столица на кралството, а днес служи за зимна резиденция на върховния Лама. Планината, на която е построено това свято място, опитните туристи оприличават на нос Добра Надежда, намиращ се в близост до Кейптаун, ЮАР. Истинска светиня за бутанците е Таксанг Лакханг, или Бърлогата на Тигъра, комплекс, основан още през 8 век от самия Гуру Римпоче. На територията му има пещера, в която е медитирал основателят на будизма в Бутан. От пещерата се открива очарователна гледка към Джомолхари – най-високата планина в държавата. Според легендата именно на нея живее Гърмящия дракон, който противно на името си съвсем не е опасен, тъй като не се храни с хора, а със сняг и планински лед. Покрай природата и будистките храмове в страната има много други интересни забележителности – Духовната академия, Националната библиотека, Будисткия университет, художествената школа, прославила се с уникалната тибетска иконопис с минерални бои върху платно. Уникална е тази южноазиатска перла, макар и изключително слабо развита. Тя не просто пази своите легенди, религия и култура – тук животът на всеки човек е насочен към радостта, светлината и бог. Щастлив народ, намерил източника на хармония и чист дух.

Уайоминг: Кулата на дявола – мистична и непокорена

Всяко изключително място има и своята изключителна легенда.
Седем индиански момичета си играели в гората. Изведнъж от нищото се появила огромна мечка и със страшен рев тръгнала към тях. Ужасени, момичетата се опитали да избягат, но свирепият хищник не изоставал и на крачка от тях. Тогава те се качили на невисок камък, който се появил на пътя им, и започнали да молят за помощ Великия Дух. Молбата им била чута и камъкът изведнъж започнал да расте, повдигайки момичетата все по-нагоре и нагоре. Разярената мечка се опитала да се изкачи по скалата, но не успяла да се покатери по отвесния склон и паднала долу. От ноктите й по стените останали дълбоки следи. А камъкът растял и растял, докато не опрял в небето. В небесния простор момичетата се превърнали в Плеяда – група от звезди, която наричат Седемте сестри. Индианците нарекли мястото Бърлогата на мечката гризли, а европейците, открили тези земи, го кръстили Дяволската кула. И наистина - скалата удивително напомня на кула с изключително правилната си форма и оставя впечатление, че се състои от няколко отделни колони.
В действителност формата е напълно обичайна, като се има предвид какъв е произходът й – тя е резултат от изригването на вулкан преди около 200 милиона години назад.
От стари времена местните я считали за средище на различни сили и място за религиозни поклонения. И днес потомците на индианците смятат, че на върха живеят добри духове. Един от тях – Тандерберд – според тях се превръща в огромен орел, който с крилата си може да закрие дори Слънцето. Седейки кротко на върха, той зорко следи какво се случва с племената и винаги е готов при нужда да ги защити.
Мистичността на това място допълнително се подсилва от тайнствените отблясъци, които понякога идват оттам, и от изключително любопитния факт, че и до днес то остава недостъпно зТандерберда алпинисти – изкачвайки се на височини от над 8 км, те се объркват от тази 390-метрова скала. Хрониките на опитите да бъде покорена и от въздуха, и от земята разказват десетки истории – често трагикомични.
А днес кулата е популярна повече отвсякога, след като Спилбърг в свой филм разположи на върха на скалата своеобразно летище за НЛО.

Синята джамия – още една легенда

Противно на очакванията от заглавието, посоката не е Истанбул. Макар че – да, там се намира най-известната в света джамия с това име – идващо от специалния син цвят, с който са изрисувани стените й. Крайната ни цел днес е Афганистан и по-точно четвъртият по големина град в страната и столица на провинция Балх. Мазари-Шериф – Свещената гробница в буквален превод, където според преданията се намира могилата на Али Ибн Абу Талиба, братовчед и зет на пророка Мохамед, четвъртия праведен халиф.

През 661 г., както гласи легендата, Али е убит и синът му, опасявайки се, че тялото на баща му ще бъде осквернено, го погребал тайно. После обаче решил да изпрати останките му на изток. Натоварил ги на гърба на камила, пътят бил дълъг и тежък, животното не издържало до края, паднало – и там, където се свлякло, окончателно погребали останките на четвъртия халиф.

Лъжа или истина, легенда или реално случила се история, не е доказано.  Днес голяма част от шиитите считат, че могилата на лидера им се намира в Ирак, в Наджаф. Немалко хроники обаче категорично свидетелстват, че тя е именно в Мазари-Шериф, и там е затова навремето там е построен временен мавзолей, сринат в началото на 13 век от войските на Чингис хан. Няколко века след това могилата е намерена от поклонници и през следващите 150 години тук бил построен, после разширяван и реконструиран комплекс от сгради – джамии, медресета и керван сараи.

Възстановителните и довършителни работи по храма са продължени в наши дни – на практика цялото оформление на Синята джамия в Афганистан е дело на съвременни майстори.

През 1998 години храмът е закрит за посещения от талибаните, които има свои виждания за чистотата на исляма и се обявяват против идолопоклонничеството.

След завземането на града от силите на Северния алианс обаче той отново е отворен за посещение и днес е напълно достъпен не само за вярващите, но и за туристите, които могат да се запознаят с удивителното изкуство на Изтока.